Протегна здравата си ръчичка, опирайки длан в тази на Роуд. Беше поне три- четири пъти по- мъничка от неговата, която й се струваше по- груба, отколкото тази на мама, но все пак грижовна и добра ръка. Виждаше долбоките линии, набраздили дланта му по толкова красив начин, че Сю намираше куп истории в браздичките. Можеше да разказва с дни това, което виждаше и имаше такова желание, но сякаш нямаше сили да го стори и дори не се опита да си отвори устата и да го направи. Вместо това използва силите си, за да заговори големия чичо Роуд. Е, не беше толкова стар, колкото чичо Лорд. Всъщност дори не й беше чичо, а мъжът, за който мама Лаерт често говореше и винаги го хвалеше за прекрасния външен вид и адски секси глас, когато се събудеше сутрин. Малката дама наистина не разбираше от тези неща, но можеше да каже, че харесва Роуд по един много невинен начин.
-Искам да си ходим още днес!- възнегодува Сюзън и се изправи в леглото до седнало положение. – Не ми харесва тази болница. Не поискаха да излекуват Мечо.
На последните си думи Сю се наведе към Роуд и прошепна, хвърляйки поглед към опърленото на половина мече, което според  всички не ставаше за нищо, но Сюзън държеше то да бъде излекувано и запазено. Не веднъж бе спорила с лошата медицинска сестра, че Мечо има нужда от лекарска помощ, но тази жена никак не разбираше и само се мръщеше срещу малкото момиченце с думите, че заплатата й не е достатъчноа, за да се занимава с такива случаи. След поредното увещаване, че не се грижи за пациентитте си както трябва, сестрата отказа да влиза повече в стаята на Сю, а това само нахъса малката дама да си намери сама начин да спаси Мечо. Така и стигна до коридора, където беше забелязала една аптечка, скрита от витрина с дебело стъкло. За жалост един от санитарите я хвана и я върна в леглото преди да успее да счупи въпросното стъкло с един от приборите, които й дадоха с гадната храна същия ден. После я изклеветиха на Роуд и той изостави тотално реставрирането на кухнята си, оставайки в болницата.
-Но няма да има къде да си готвим, Сюзън.- опита се да я убеди да остане.- Не искаш да останеш гладна нали?
-Ние и без това не си готвим, господин Роуд.- размаха пръста на здравата си ръчичка Сю пред лицето му назидателно и се нацупи. Не й се нравеше факта, че отказваше да я върне вкъщи и вече обмисляше своя план „ Как да се завърна в голямата приказн къща, независимо дали ще ме пуснат или не”.- Моля те! Не може да ме държиш повече тук. Вече не мириша на препечена филийка и чувствам дланта си по- добре от преди.
Скръсти ръце пред гърдите си, изразявайки искреното недоволство, което я обхвана изведнъж. Трябваше да й се признае, че е добрра актриса, защото Роуд почти напълно се хвана преди обаче да види изражението й, когато притисна ръце към себе си. Убедителността се изпари от лицето й, заменена отново с детското личице на една наистина недоволна принцеса. Извърна поглед от нейния, защото усети колко трудно му ставаше да я гледа право в очите. За миг зърна огромната фигура на Джоунс да се разхожда пред вратата на стаята и въздъхна мъчно, разтривайки слепоочията си преди да върне вниманието си върху Сю, която изстреля преда да се е усетила:
-Ти искаш да ме оставиш.- констатира тихичко Сю сякаш се страхуваше от самата истина.
През малката й главичка преминаха няколкото подобни спомена от прехвърлянето. Така бяха направили и Мъртъл и Дейзи, Вогън, Акация, а горкия чичо Лорд просто нямаше избор. Спомни си колко зле се чувстваше всеки път, когато идваше господин Джоунс и я прибираше. Тя прекарваше известно време в неговото жилище, докато намереха някой друг, който да я гледа и за отрицателно време да я изостави. Очите й се насълзиха почти веднага, загърбвайки радостта, която по принцип притежаваха. Настроението й пагубно бе полетяло надолу, карайки я да загуби почти всичките си надежди, че някой някога ще я поиска. Вече си представяше как работи като онези леки сервитьорки, както ги наричаше мама,  и мажеше филии с фъстъчено масло по цял ден, за да може да си купи билет за автобуса на връщане към вкъщи. Чакайте... тя дори нямаше дом.
-Ъ... Сю, аз..- Роуд заекна, докато се очешваше зад врата, сякаш така печелеше време да й обясни.- Ние ще се справим, нали?
Хвана малкото момиченце за раменете, гледайки право в дълбоките му красиви очи. Сю закима покорно, подсмърчайки тъжно, но все пак доста по- жизнено от преди малко. Палците му, достатъчно големи, за да скрият очичките й, избърсаха няколкото сълзи потекли по зачервените й бузи.
-Да повикам ли господин Джоунс? Дошъл е да види как си.- прегърна я силно, вдигайки я във въздуха.-  Няма да те изоставя, мъниче. Обещавам ти!