Kellan Lutz Име:
Рожденното име на Патрик Персивал не е известно и до днес, но то определено не е това. Единственото запазено от него е фамилията му, притежавана от стар английски род, НО! Тук има едно огромно НО. Патрик никога не е пребивавал на територията на днешна Великобритания. Нито пък има общо с господа Персивал.
Прякори:
Патрик няма съкращение на името си, или поне не позволява такова, а то от своя страна се използва от тесен кръг хора, които сами по себе си внимават къде го изговарят и по какъв повод. По- често му се случва да използва фалшиви самоличности и прякори, които му гарантират пълна анонимност пред обществото.
Псевдоними:
Най- често срещаното име, под което можете да разпознаете Патрик Персивал е Питър Лесбърн. Използва тази самоличност доста по- често от останалите възможности, които му се предоставяха, сякаш изграждаше нов живот зад това име, различен от действителността. Докато се занимава с извеждането на проститутки от Европа получава и прякора Възпитателя, но бързо се измъква от тази сфера на нелегалните дейности, преминавайки под властта на Синдикатът.
Възраст: Патрик не надхвърля трийсетте години. Поддържа добре тялото си и здравословното си състояние, та можете да му дадете и доста по- малко от предполагаемата възраст, поне докато очите ви не зърнат потресаващите белези по гърба му.
Вид: Последовател на Синдикатът.
Раса: Патрик е съвсем обикновен човек, макар да минава и за Супермен с тая фигура и обаяние.
Психическо състояние: Добро психическо състояние, това, разбира се, се дължи на факта, че все още не се е намерил някой, който да го освидетелства официално.

Ризата не успя да скрие достатъчно бързо набраздения му с дълги, симетрични белези гръб. Погледа й ги съзря, а миг по- късно и пръста й започна да очертава един по един белезите, толкова нежно, сякаш полъх на вятъра докосваше кожата му по един неповторим начин, карайки малките косъмчета на врата му да настръхват от приятното усещане. Топлите й, кафеви очи съсредоточено следваха линиите, говореха си с тях, запаметяваха ги и намираха по нещо уникално във всяка една от тях. Толкова възбуждащо красиви и в същото време разказващи достатъчно ужасяващи истории.
-Веднага ли си тръгваш?- попита несигурно Василиса с тайната надежда отговора да е не.Отдръпна "пипалата" си от гърба му и се изправи до седнало положение в леглото. Притисна гърдите си към същите тези белези, обвивайки дългите си крака около кръста му. Облегна глава на рамото му, до колкото бе лесно това, поради леката разлика в ръстта им.- Не искам да си тръгваш. Всеки път се чувствам толкова самотна, че си нямаш и представа. Липсваш и на Зоя. Вечер плаче, когато те няма и едва я успокоявам.
-Знаеш правилата.- почти изръмжа Патрик, докато се изправяше.-Прекарвам само уикендите тук, после съм на работа.
Вдигна бялата риза, скривайки от погледа й торса си, а големите му пръсти се заеха със закопчаването на белотата. Изражението на лицето му не издаваше нито грам емоция, макар да притежаваше толкова очарование. Сякаш не бе в състояние да представи чувствата си пред Василиса. Не я смяташе за достатъчно компетентна, нито за достатъчно издръжлива на стрес, за да я затрупва с прекалено много информация. Единственото, което очакваше от нея беше да го обича така, както той я обичаше- достатъчно, за да продаде душата си на дявола, но и не достатъчно, за да загърби всичко в живота си, оставайки с нея и Зоя. Малката Зоя... може би най- голямата радост в живота му наброяваше живот от едва няколко месеца, няколко месеца, през които се прибираше с огромно желание вкъщи само, за да усети топлотата на малкото й телце и да зърне поне за миг очарователната бебешка усмивка. Нахлузи джинсите си и се приведе в що годе приличен вид за две- три минути.
Усети ръката й върху рамото си. Извърна се изцяло, поемайки Лиса в обятията си. Прегърна я толкова силно, че имаше чувството, че усеща как костите й изпукват под действието на неговите мускули. Зарови лицето си в косата й, вдишвайки онзи приятен аромат на лимон от шампоана й.
-Моля те, Патрик. По- леко е, когато си вкъщи.- примоли се Василиса, а гласът й прозвуча някак приглушено и прекалено тихо, но беше сигурна, че не е останала нечута.
-Тръгвам, Лиса.


Месец по- късно.

В главата му бе избухнал пожар, много по- страшен от този, който очите му наблюдаваха в момента- бурен, изпепеляващ всичко, което имаше. Всичко ценно и му оставяше само празнина. Толкова голяма, че Гранд Каньон спокойно можеше да се разположи в нея. Прокара пръсти през русата си коса, потъмняла от времето. Затвори за миг очи преди да му се прииска да избухне. С решителна крачка прекоси алеята набързо, избутвайки пожарникарите от пътя си с такава ярост, че няколко се стовариха на земята без време. Усещаше натрапчивата топлина на пламъците, обвиващи цялата къща. Пъплеха некакнени по стените, караха стъклата на прозорците да се пръсват на хиляди малки парченца, посипващи се по верандата. Неприятното усещане за изгаряне се разпростря по голите му бицепси, докато навлизаше между пламъците. Задушаващия дим пречеше на очите му да виждат добре в помещенията и единствените по- ярки цветове се набиваха в зрението му, които се ограничаваха до всички огнени нюанси, каращи го да премигва на пресекулки, докато вземаше по три стълби към втория етаж на постройката.
Не беше сигурен дали наистина или пък си въобразяваше, но сякаш чуваше плача на Зоя. Вярваше, че има нещо истинско в него, вярваше, че тя е силно момиче и ще успее да я спаси. Но дали не бе просто мираж породен от липсата на кислород в този въздух? Колко силни дробове трябваше да има това бебе, за да успее да издаде присъствието си и да не умре от задух? Това беше неговата дъщеря, знаеше, че е жива. Застана на прага на детската стая, но се отдръпна назад, избягвайки избълването на огъня. Бебешкия плач отново достигна до него, карайки го да се вкопчи и в последната надежда за спасение.
За миг му причерня, но Патрик стисна зъби и пое бебето в ръцете си, отстъпвайки назад несигурно. Притисна детето към гърдите си и побягна обратно на долу, измъквайки се от Ада. Ад, който обещаваше да го преследва до живот, толкова натрапчив спомен, забил се в съзнанието му.
На верандата се опитаха да откопчат Зоя от хватката му и да се погрижат за изгарянията по ръцете му, но онзи празен, сякаш обвзет от неприлична ярост. Не можеше да накара гласните си струни да издадат и звук, единственото, което чуваше бе тежките си хрипове, докато изоставяше зад себе си пожарникарите и горящата своя обител.

---

Телефона му извибрира не веднъж, оповестявайки получаването на ново съобщение. Звукът сякаш остана глух за слуха му, докато ръцете му сръчно сменяха памперса на малката Зоя. Бебето размахваше ръце щастливо, опитвайки се да улови някой от татковите пръсти, струващи му се толкова интересни, че сякаш нямаше на къде повече. На малкото личице бе изписана една голяма усмивка, способна да разтопи всяко сърце. Не бе останал и белег от онзи пожар преди две седмици. Огъня сякаш се бе опитал да предпази малката рожба от лошото, не бе дори опърлил Зоя, която пък от своя страна изглеждаше толкова радостна, че човек не можеше да заключи, че е останала без мама. Патрик я забавляваше със самото си присъствие, което понякога му се струваше интересно. Нима едно бебе беше способно да изпитва толкова обич към един човек, който се появяваше бегло в неговия живот до преди инцидента.
Нехайството на Персивал спрямо телефона му и получаването на съобщения сякаш подразни някой и го накара да изпрати поредното празно съобщение, което просто да привлече вниманието му към предишните няколко. Патрик обу ританките на Зоя и я вдигна на ръце, занасяйки я в съседната стая. Остави мъничето на дивана и се пресегна към малката стъклена масичка пред него. С две натискания по клавиатурата, които предизвикаха някакво бибиткане, сторило се забавно на Зоя, а тя от своя страна изглеждаше така, сякаш всеки момент ще слезе от мебела и ще се затича из стаята, Патрик отвори съобщението.
"Не изпълни предишната задача. Загуби една прекрасна жена. Ще рискуваш ли да загубиш и другата?"
В главата му сякаш светна червена лампичка и го накара да застане пред бебето, скривайки го изцяло с тялото си. Позицията му бе защитническа и ако хората казваха, че няма по- опасен престъпник от майка с дете, то не бе виждал Патрик Персивал със Зоя. В погледа му пламтеше животински инстинкт за самосъхранение и страх, страх, че може да загуби и нея, а това не можеше да си го позволи по никаква причина.
Телефона извибрира отново.
"Ти си умен. Мислиш, че така ще я предпазиш ли? Хола ти има цели три прозорци с различен изглед, а аз имам цели три мерника, насочени към малката й главичка. Не искаш да натинса спукъса нали? Върни се на работа!"


//Патрик Персивал губи следите си след тази случка, заедно с малката Зоя, която трябва да е почти на годинка. Не привлича вниманието на властите и плътно следва нарежданията от Синдикатът, спасявайки живота на малкото си момиче. Не говори по никакви причини за Василиса, отписвайки я напълно като персонаж от живота си, смятайки, че няма време и възможности да скърби по загубеното. Често му се случва да води Зоя със себе си почти на всякъде. Изпитва искрен страх от това да я остави в чужди ръце или пък напълно сама.
На няколко пъти се опитва да се измъкне от тежката ръка на Синдикатът и да се завърне към извеждането на бели момичета от Европа, но не успява, заплашван от наистина велика сила, от която зависи живота на детето. Укрива се през повече време, отбягвайки предимно опасни социални контакти.

Никак не разбирам как поста ми стана сред най- четените в раздел Изкуство и изобщо в целия Блог.бг. О.О.. Адски невъзможно е, защото за един час нямам никакъв шанс да събера 100 и кусур посещения, нямам особено посещаем блог и според мен има някаква грешка. Не мога да кажа чия, но плюс невъзможния брой посещения за толкова кратко време се появиха и спам коментари, които трих повече от двайсет минути.

Хей, не се притеснявай, на всеки може да се случи подобно нещо, пусни си модерацията на коментарите.
Иначе Патрик е прекрасен герой.
Весел ден и усмивки от мен.