Спасението почти си отива. Оставаме птици. Лешояди, хранещи се с мършата... останалото от теб. Събиращи трохите, оставени от безпощадни зверове, които срещаш преди лешоядите.

Спасението почти си отива. Оставаме птици. Лешояди, хранещи се с мършата... останалото от теб. Събиращи трохите, оставени от безпощадни зверове, които срещаш преди лешоядите.
Ръка мокреше лицето му. Не познаваше този уверен, но и някак предпазлив допир на ръка с не много нежна кожа. Сигурно беше мъжка, щом носеше толкова белези на труд. Ала не бе нормално да прави допира толкова грижовен. Ако беше мъжка щеше да процедира различно с него, нали? И от къде, по дяволите, се бе взела тя? До колкото можеше да си спомни, а на този етап това беше мъчно занимание, той бе тръгнал към Любляна. Дори в съзнанието му се сформира онази табелка с името на града. Трябва да беше навлязъл. Дали откри онази жена? Сигурно го е направил и сега си почиваше в полите на роклята й.
Дезмънд извърна лице на една страна и бузата му срещна мокротата на плата. С огромни усилия успя да накара очите си да се отворят и да поздравят кървавата гледка пред себе си. Бял плат. Някога е бил бял. Днес, в този момент, той беше опетнен от лична трагедия. Не беше просто кръв. За някой червената течност бележеше отвратително събитие. В очите му, тези петна приемаха формата на лешояди. Странно. Те обикаляха около нещо, но не беше тяло. Можеше да нарече това същество, защото то бе напълно живо или поне Дезмънд така го чувстваше, душевност. Не беше неговата. Може би беше на непознатата. Повдигна погледа си към лицето й. Първото, което зърна бяха двете й гърди, покрити от същата материя, ала там тя бе оцветена от мръсотия, а не от кръв. По- нагоре бе бялата й плът. Нежна плът, макар на места да си личаха белези. И после лицето... лице уморено от любовта. Лице преживяло достатъчно, за да каже, че може да си отиде спокойно от този свят и да остави бегла следа от съществуването си. Не изглеждаше щастливо, ала когато забеляза, че Аксел бе отворил очи и проявяваше нездравословно любопитство, то веднага грейна.
Горката жена, каза си Дезмънд, сигурно й се бяха случили много неща. Ала първо трябваше да научи от къде е кръвта. Дали беше от него? Изправи се толкова внезапно, че почти я бутна назад, ала тя запази равновесието си. Беше тренирана. Дланите й без проблем се опряха на неравния, нараняващ под. Огледа се, пренебрегвайки световъртежа, който си докара. Изправи се в цял ръст и огледа малкото, тъмно помещение. Спря се върху окървавените чаршафи. Отбеляза факта, че нямаше легло. Спря се върху решетките, които ги отделяха от останалия тих и тъмен свят. На приглушената светлина от газената лампа само едно нещо привличаше вниманието- малко безжизнено тяло, беше трудно да се определи отдалеч на какво принадлежеше. Дезмънд пристъпи залитайки по негова посока, но жената скочи като опарена и го блъсна надалеч. Наведе се и грабна безжизнената си рожба.
– Махай се! И ти искаш да убиеш моя Бойд! – прегракналия й глас се разнесе из помещението.
Притисна бебето към гърдите си и му зашепна нещо неразбираемо.
– Но то е мъртво – смая се Дезмънд и се плесна по челото. – Остави го, моля те.
– И теб ще убият, какво си мислиш? Всички в тази килия убиват.
– Какви ги говориш? Къде сме? – опита се да се приближи към нея Дезмънд, но това се оказа невъзможно. Тя не му позволи.
– В Любляна сме! – изкрещя мършавата душевност срещу него. Не бе останало почти нищо от нея. Нямаше връщане назад. Някой бе опропастил тук присъстващата. Дезмънд имаше избор... или да се храни с останките от нечие сърце, или да умре. Съвсем сам. Какъв избор...