Влязох в къщата по възможно най- бързият начин и скорострелно се изкачих по стълбите към втория етаж, за да избегна Калина. Но за моя жалост тя се изпречи на пътя ми точно преди да отворя вратата.
-Добро утро, Лоръл! Ха! Тази риза колко прилича на ризата на Джеймс.- засмя се ведро Кали, не осъзнаваща, че наистина е ризата на Джеймс.
Беше ми трудно да я гледам в очите. Чувствах се ужасно заради снощи и... не ме разбирайте по грешно. Точно така някоя дама е направила и с моят Ивайло... тоест с Ивайло, никога не бе бил мой. И по същия начин се е прибрал при мен, а аз весело съм се пошегувала, че си има смучка от друга. Богове! Как можах да го направя? Чувствах се много долна и изобщо не се чувствах като дама в момента. Въпреки всичките си негативни емоции, се усмихнах до уши и вперих погледа си в сивите й, весели очи.
-Да, даде ми я един мъж в дискотеката.- засмях се, леко нервна, но явно Калина не обърна внимание на точно тази нервност.- Лиших се от роклята си по невнимание.- свих рамене нехайно и понечих да натисна дръжката на вратата и да вляза бързо, преди да е забелязала, че Джеймс не е с мен и да е започнала да задава въпроси. Открехнах вратата на стаята си, но се опитах да не изглеждам нетърпелива... дори когато се чу повторното щракване на ключалката на входната врата за втори път.
Сърцето ми заби лудо и без да чакам отговора й, се вмъкнах вътре и затворих дървената плоскост след себе си. Чух повиквателно името на Кали. Звучеше толкова чисто от устата на Джеймс, сякаш не ме бе целувал толкова неприличност със същите тези устни и език снощи. Той беше... толкова добър лъжец, че дори аз можех да повярвам на лъжата му, че сме били цяла нощ в плажния бар и после сме отишли да закусваме. Стиснах очи, сякаш така можех да притъпя ужасното чувство, което се надигаше в гърдите ми. Прехапах устната си, за да притъпя хлипа си и той да не прозвучи толкова високо, колкото би прозвучал по принцип. Облегнах се на вратата и се заслушах, докато възспирах плача си, макар да не се получаваше наистина.
-Кали, мила, ако знаеш колко пропусна... не знаеш какви прекрасни палачинки правят в онзи ресторант, където обядвахме на Великден!- жизнерадостно разказваше Джеймс, а аз се свличах все повече и повече, докато не седнах на пода и не пропълзях до ъгъла на стаята.
Там вече не чувах гласа му и можех спокойно да се свия на кълбо от съжаление и да прекарам целия ден. Точно това исках да направя, за да се пречистя от срама, който изживявах, ако изобщо беше възможно. Сълзите потекоха по бузите ми тихо и ги стоплиха. От всички опити за възпиране на хлиповете, лицето ми сигурно бе станало по- червено и от домат, а устните си усещах напукани и пресъхнали. Отново затворих очите си, а когато вратата се отвори и вътре влезе някой, притежаващ гласа на Джеймс, се стреснах.
-Лоръл, добре ли си?- попита плахо той с онази своя влюбена невинност в гласа, с която разговаряше винаги след срещите си с Калина.- О, не, не плачи, прекрасна!
Разтресох се цяла и усетих ръцете му на раменете си. Исках да се махна, но когато се опитах да се дръпна назад просто ударих стената и нямаше на къде да избягам повече. Не можех и да се свия повече, това беше предела на всичките ми възможности. Вперих размития си поглед в неговите очи и дълго време не можех да кажа нищо, за да не изстена болезнено. Поемах си дъх трудно и чак, когато се окопитих леко успях да изстрелям всичко, което имах да казвам:
-Аз съм виновна! От това се опитах да избягам, когато затръшнах страницата с Иво, а вчера ти помогнах по абсолютно същия начин и започнах да развалям и твоят бъдещ брак.- прехапах показалеца си до кръв. Действие, което доставяше достатъчно болка до мозъка ми, за да се осъзнае и да се успокоя.
-Нищо не си развалила. Калина никога няма да разбера, ако ти или аз не й кажем. Аз ще се правя, че нищо не е станало и всичко ще е по реда си. Аз не искам да забравям, хареса ми да бъда с теб, но не бих правил нищо против волята ти.- увери ме и погали лицето ми, а аз се почувствах като долна уличница.
Изправих се и го избутах от себе си, взимайки несесера от нощното шкафче. Влязох в банята, затръшвайки вратата. Този път завъртях ключа два пъти за по- сигурно, че не може да влезе и затършувах из малкото пространство, което побираше толкова много от нещата ми.
-Лоръл! Отвори ми, хайде!
-Няма! Ти се превръщаш в изверг, същият какъвто е Ивайло!- извиках и пуснах не едно, а цели три успокоителни в устата си и се наведох над мивката. Завъртях кранчето със студената вода и тя потече бързо на милиметър от устните ми, докато поглъщах част от нея.
-Мога да съжалявам само, че не те взех преди него!- ръката му се стовари върху дървото и вратата едва не поддаде под тежестта на удара му.

ми беше интересно, Storieswithoutwords!
Разбираш ги ти тези работи... :))

Благодаря ти за милите думи! ^^

Трябва да се постараеш още. Има още над какво да работиш!

О, убедена съм в това ^^ Винаги има какво още да бъде научено и имам доста неща, които да усъвършенствам.