Седях на предния капак на колата. Усещах силна немощност в крайниците си, сякаш бях пробягала хилядите километри до Москва, Русия. Сърцето ми биеше забързано и в същото време се чувствах толкова не жива. Кожените къси панталони спираха острия вятър само до някъде. Набраздените ми от белези колена бяха изложени  на не особено приятната прохлада, успокояваща минали рани на безсилие. Същото, което чувствах и в момента, ала причината не беше моята липса на свобода.  Истинската причина бе загубата на едно толкова скъпо същество... поредното скъпо същество, което губех от живота си. Съдба! Гадна скочубра такава! Дано някой ден, някой герой или пък обикновен човечец ти види сметката така, както подобава. Да отмъсти за всички страдалци, които си измъчила. Да отмъсти и за мен за дето така ме мъчиш в този живот. Саша Сарафов. Милото ми детенце, къде ли си сега? Какво ли са ти направили тези безчувствени хора? Само при мисълта как го гледаха, пердето падаше пред очите ми и губех контрол. Беше нужно да го намеря възможно най- бързо. Бях готова да дам всичко от себе си за това дете. Моето дете и на никой друг.
Кръстосах крака, докато палех поредната цигара. Дима навлезе в белите ми дробове, изпълвайки ги до край. Блаженство! Въобразявах си, че ме успокоява, но беше по- вероятно да не го прави, а само да си мисля, че е така. И все пак, беше ми късно за отказ от пороците, които ме убиваха малко по малко, наред с всичко останало. В главата ми закънтя една от онези български народни песни, която ме караше да изчистя мозъка си от всичко странично, жалко бе, че никога не си спомнях името й, а единствено мелодията. Както и да се казваше, обаче, важното бе, че успяваше да ми повлияе толкова бързо и така лесно.
Издишах дима и прелистих паспорта си на първата страница. Антеа Лесбърн. Единственото останало в мен от Саша, освен детето и болезнени спомени, раздиращи ме като множество остри ножове, минаващи през сърцето ми. С него излязох от Русия преди три години и с него се върнах обратно тук. Не спазвах обещанието си да не го търся. Но нямах избор, трябваше да използвам и последната инстанция. Възможността, която една едничка не се усмелявах да направя... до сега. Пръста ми мина по адреса, изписан като основно местоположение. Може би, все пак, не бе оставил без изход, ала вероятността да е избрал произволен адрес, колкото да запълни задължителните полета е голяма. Обаче, ако бях права и го намерех на въпросното място и посочения телефон, щях да го помоля отново, за последен път, за помощ, за да намеря това, което си беше мое и негово, поне от части.
Набрах телефонния номер. Сигнала свободно накара сърцето ми да забие по- бързо дори от преди. Вълнението ми, никак здравословно, преминаваше в притеснение. Защо никой не  вдигаше? Сякаш отсрещното устройство бе заровено дълбоко в купчина от дрехи и никой не можеше да го чуе.
Затворих очи и си поех дълбоко въздух, когато сигнала изведнъж прекъсна при очакваното вдигане. Няколкото секунди мълчание сякаш бяха вековни, носеха ми куп емоции, от онези ураганните, които помитаха всичко по пътя си. Аз бях пометена от тишината. Тишина, която ме караше да се замислям дали постъпвам правилно, но отговор нямаше на този въпрос. Никога нямаше... нямаше значение просто.
-Кой се обажда?- женски глас ме накара да се сепна и да скоча на разтрепераните си крака.
-Аз... аз търся Саша Лесбърн.- смотолевих несигурно, докато разтривах лекичко врата си, сякаш се бе насъбрало много напрежение там. Не знаех какво друго да кажа.
Смях. Сподавен женски смях с писък на веселие ме накараха да притая дъх с още по- разклатена увереност в себе си. Женския шепот, изговарящ разни думи на език, който не можах да разпозная, достигна до слуха ми и ме накара да изтръпна неприятно. „Не знам кой е скъпи... търсят теб... добре, доре затварям”- последваха вече разбираемо приглушените реплики на непознатата.
-Той е малко зает в момента.- вече говореше на мен в опит да сдържи стон, неуспешен опит.- Да предам нещо?
Не смеех да отговоря. С трепереща ръка свалих мобилното устройство от ухото ми, натискайки червената слушалка, с което прекъснах разговора. Пъхнах го в задния джоб на панталонките си, стараейки се да не го изпусна на земята. Заредих пистолета, оставен на предния капак на колата и го понесох заедно със себе си.