Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.07.2012 23:00 - Отвлечена... или пък не?// Виктор&Василиса
Автор: storieswithoutwords Категория: Изкуство   
Прочетен: 2347 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image 

Всяка приказка започва с „Имало едно време”, но ако си спомняте, нашата започна с една ужасна, престъпна атмосфера на стриптийз бар и публичен дом в задните помещения на бара. Задушаващия мириз на цигарен дим, алкохолните изпарения и прокрадващия се аромат на разврат никога не бяха витали в нейната стая. Там в момента се намираше само желанието за ново начало на този скапан живот, който й поднесе и пълна осиротялост. Не, че майка й не бе жива, имаше нещо повече в това да загуби баща си и въпреки всичко не достатъчно, за да  я докарат на самия ръб без нейното съгласие. Нещата й не бяха докоснати от няколко седмици. Три бих казала по слоя прах, който се стелеше върху вещите на бюрото й. Малко пакетче с няколко таблетки вътре, няколко книги, лаптоп и черната жилетка, която бе носила на погребението. Не се подвеждайте по вида на таблетките в пликчето. Тя не употребяваше наркотици, но често прибягваше до анти депресанти. Нейното спасение за студените дни  в началото на декември.
Винаги бе предполагала, че нейното щастливо число е тринадесет, а девет бе повече от нещастно число, но днешния ден й показваше съвсем друго. Девети ден на месеца, девет месеца след погребението, в който изслуша всички девет свои любими песни и се оказа нещастна притежателка на няколко имота на стойност 900 000 евро. Нима не беше днес щастливото й число девет? Може би само на пръв поглед.
Но именно това щастливо число донесе и десета пагубна случка. Едва затвори вратата на хубавата си кола, оставяйки шофьора да паркира пред дома й. Относително казано дом, но все пак не изпитваше лоши чувства. Малките й стъпки, отброявани от всяко потракване на токчетата, я водеха все по- близо към масивната желязна порта и бетонена ограда, скриваща огромната къща отвъд себе си. Засили звука, а музиката зазвуча много по- силно от препоръчителното през слушалките в ушите й. Бе спряла по средата на шосето... безгрижна. Потайна. Най- вече невнимателна. Един чифт ръце се обви грубо около раменете и кръста й и я дръпнаха силно назад. Едната слушалка изпадна от мястото си и тя можеше да чуе тежкото дишане на огромната фигура зад себе си.
Неосъзнатост. Паника. Сърцето й заби бързо и лудешки. Искаше да изскочи и да удари нападателя й, което самата Лиса се опитваше да направи. Лактите й се забиваха в гръдния му кош, струваше й се толкова твърд, че чак я заболяваше за кратко. Не пищеше. Нямаше въздух за това, а и не беше предразположена да обявява на целия свят случващото се. Отпусна се за миг в ръцете на нападателя си. Безжизнено, спиращо дъха и изведнъж. Стряскащо. Съзнанието й изключи за миг, сякаш търсеше изход от ситуацията, в която беше много пъти по- слаба от непознатия. Тялото й се разтрепери, когато той извърна лицето й на една страна и го погледна.
-Какво ти стана бе? Само да си посмяла да припаднеш преди да те види шефа!-
излая в ухото й нападателя.
Шефа? За какво по дяволите говореше? Василиса си поемаше едва едва въздух, сякаш се опитваше да задържи този, който не беше омърсен от присъствието му. Последвалия звук приличаше на звук от срещаща се плът с плът... жесток удар, а може би не чак толкова но достатъчен, че да я освободи. Достатъчно. Тялото й почти рухна на земята, усети как крака й пропада няколко сантиметра на долу, падайки от бордюра, стъпила на ръба. Погледа й се замъгли, но успя да види полицейската униформа... боричкащите се тела и надвиващото. Сякаш чак тогава осъзна ситуацията. Писъка й привлече не един съсед, ужасявайки човешките мозъци.

 -Андрей, не ме баламосвай!- изкрещя в слушалката на телефона Виктор, видимо недоволен от чутото.
Младото му двайсет и две годишно тяло стоеше в близост до панорамния прозорец на собствената си резиденция. Утринната светлина нахлуваше през бронираните и затъмнени стъкла. Огряваше голата му до кръста плът и хвърляше сянката му назад върху пушещата жена. Не можеше да я нарече дама, защото определено не беше такава. Наблюдаваше го с доза пристрастеност в погледа си, сякаш копнееше за още от неговите ласки. Толкова пагубно прекрасни и желани.
-Как не е успял да я хване?! Я, стига! Една петнайсет годишна ли ви се опря! Глупаци! Убий го преди да се е раздрънкал, защото после ще стане лошо!

Прекъсна разговора без да изчака отговор. Какво можеха да му кажат? Че съжаляват? Това определено не му беше достатъчно. Величието на скромната му особа се пръсна на всякъде с обръщането на лицето му към Аня. Беше слаба, притежаваща повече от идеално тяло, което трепереше всеки път за още и още. Може би седемнайсет годишна... по- малко? Нямаше голямо значение. Приближи се към нея. Седеше на пода и инхалираше дробовете си с цигарения дим. Една силна дръпка довърши дозата между пръстите й точно преди Виктор да се наведе. Загаси цигарата и издиша дима в лицето му някак елегантно.
-Започвам да си мисля, че когато искам нещо наистина, трябва сам да се постарая за него. Не мислиш ли, че е точно така, Анастасия?- попита я той, а гласът му беше повече от спокоен и даряващ нежност.
Пръста му очерта една линия от основата на врата й до брадичката. Бавно, славно, каращо кожата й да настръхва, а дъха й да спира.
-За какво ти е някаква Василиса? Имаш мен
.- прошепна тя, а едва половин секунда по- късно пръстите му се впиха в челюстта й болезнено. Очите й се насълзиха, а стон на болка се прокрадна в тишината на покоите му. Вече съжаляваше, че е казала това. Не трябваше да си отваря устата.
-Из-чез-ни!-
изкрещя срещу й Виктор и я бутна назад яростно.





Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. boristodorov56 - Бавно, славно, каращо кожата й да ...
31.07.2012 08:24
Бавно, славно, каращо кожата й да настръхва, а дъха й да спира.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: storieswithoutwords
Категория: Изкуство
Прочетен: 116472
Постинги: 45
Коментари: 38
Гласове: 351
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031