-Разбирам.- съвсем спокойно отговори Саша малко преди да затвори телефона.- Не ми е нужна, ще я получиш, но в замяна си искам детето.
От другата страна очевидно получи удовлетворяващ отговор, а аз се плашех от сделката, която бе сключил, за да си получа обратно Саша... или пък може би той да го положи, което ми беше също толкова противна мисъл, колкото и да стои при някакви непознати хора, които сигурно не се държат добре с него. Видях как поставя слушалката на мястото й, върху старинния телефон, от онзи вид, които се виждаха единствено по старите филми от двайсти век, предназначени да изразят живота на личности като Мерилин Монро.
Тогава, когато се обърна видях онзи блясък в очите му, който не бях виждала до сега.  Може би на страх и силно колебание, което не разбирах. Какво толкова беше обещал да  даде, че в момента изглеждаше по този ужасяващ начин. Плашеше ме. Да го наблюдавам толкова безпомощен, дори за секунди, означаваше за мен провал. Бях предизвикала буря в себе си, в него и в моето малко дете. Буря, която може би трудно щях да разсея и да накарам слънцето да изгрее отново над малката задънена уличка, в която се намирахме. Затворих очите си за миг. Може би след като ги отворя всичко щеше да е много по- различно и щеше да се окаже, че отново съм заспала, докато Сашинка рисуваше поредната пастелена картинка в хола. Това исках! Да не бях губила сина си и да не опирах отново до Саша.
Свих се в ъгъла на дивана, както правех и преди десет години, но този път не усещах неудобна, неравна повърхност под себе си. Обвих краката си с ръце, докато чаках отговора му. Поне някое леко кимване, което да ми подскаже, че всичко ще бъде наред, а не това, което виждах в момента. Изпитвах смътно усещане за нещо лошо, което ме бе преследвало цяла нощ преди да настане сутрин и да сляза в голямата Ренесансова всекидневна, където ме повика Саша. И това усещане не мина, дори когато прошареният мъж пред мен се размърда най- накрая и тръгна със заплашителна крачка към мен. За миг изпънах гръб от неприятното усещане и по инстинкт, но после реших, че ми се е сторило и походката му се дължи на разговора, проведен преди малко. Но веднага щом заговори друго ми стана ясно:
-Може би дълго ще ме обвиняваш за това, което ще направя, а то ще е в пълен разрез с това, което направих за теб преди години, но ме разбери! Саша ми е син, нямам по- скъпо от него.- обясни ми Саша, говорейки съвсем тихо и някак извинително.
Голямата му ръка ме хвана грубо над лакътя и ме изблъска напред към вратата, но вместо да срещна вратата, колената ми и аз срещнахме пода.  Косата ми падна от стегнатия кок и се разпиля на всякъде, докато сърцето ми биеше лудо, а мозъка ми пресмяташе възможностите за евентуално бягство.  И в този момент цялата блокирах. Изпитах силна ненавист към Саша, независимо от целта, която щеше да постигне. Той искаше да ме прати обратно в онзи свят. Щях да приветствам отново Ада, благодарение на него. Извърнах главата си, за да го погледна и тогава видях  изражението на хищник. Точно и само така можех да го определя... като хищник.
-Антеа, точно така искам да изглеждаш, когато те разменя за Саша, иначе, обещавам ти! Няма никога да излезеш от там!-закани се той и ме побутна още веднъж по същия начин, сякаш нарочно искаше да докара на тялото ми синини.