Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2012 16:24 - Свобода или Смърт
Автор: storieswithoutwords Категория: Изкуство   
Прочетен: 948 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 11.02.2012 16:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

-Хей, ТИ! СТОЙ!-
изкрещя някой зад мен, но аз не можех да спра..
НЕ! В никакъв случай,  това бе моят шанс за бягство. Аз можех да се измъкна само и единствено сега. Имах възможността, бях успяла да се освободя от онова нещастно животно! Щях да се измъкна и от лабиринта на тази сграда. Босите ми крака шляпаха по студения мраморен под. Коридорите не свършваха, сякаш бяха безкрайни и не обещаваха скоро да ме изведат. Завиваха на ляво, а после на дясно... лек наклон ги издигаше, а после сякаш потъвах все по- на дълбоко в земята. Нямах представа на къде отивам, знаех само че трябва да бягам и в крайна сметка щях да стигна до някакъв изход, нали?
Чувах мъжките викове зад себе си и отвращаващите заплахи за бъдещите случки след хващането ми. Но аз нямаше да се оставя до после да бъда хваната. Щях да направя всичко възможно, за да не се доберат до мен. Нямах опция „Предай се, ще пробваш друг път”, защото друг път едва ли щеше да има. Трябваше да побързам и да побегна още по- бързо. Но се подхлъзнах на измития под след четвъртия завой. Голата ми плът се хлъзна по продължението на коридора няколко метра. Усещах как тялото ми пулсираше там, където се бе ударило при падането и как кожата ми сякаш се протри от плъзгането. Прииска ми се да се свия на кълбо, докато натъртванията не преминат, но това нямаше да стане скоро, затова се изправих и побягнах отново с всички сили малко преди някой да ме хване за глезена здраво. Успях да го измъкна от нескопосаната хватка и да продължа. Сърцето ми биеше бързо, а аз самата вече се задъхвах.
Усетих студа, лек студ, който караше голото ми тяло да настръхва. Това беше добър знак! Бях близо до ВЪН. Още мъничко и сигурно щях да стигна до някъде, до някоя врата... вход, изход, каквото и да е; прозорец. Само да стигна до него да го отворя и да избягам, взимайки всичко от свободата, вкусвайки нейния прекрасен вкус, подушвайки хубавия й мирис.
-Долна ку*ва! Върни се обратно тук!- излая един от огромните мъже зад мен.
Извърнах се за секунди. Видях ги на метри от себе си и тогава се ударих в нещо голямо. Залитнах назад, но някой ме хвана и ми помогна да запазя равновесие. Студенината на дланта подсказваше, че до скоро е била изложена на пряг студ. Пръстите стискаха силно над лакътя ми- беше ядосан. Възглавничките им бяха груби... може би бе вършил някоя тежка работа и то в продължение на седмици, нещо от рода на цепене на дърва. Изтръпнах от страх. Отново това гадноо чувство, което ме спираше всеки път да направя драстична крачка, да кажа „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”. Да го изпиша със собствената си кръв върху стената и да извоювам едно от двете. Да последвам примера на предците си.
Преследвачите ми стигнаха до нас. Изглеждаха изморени, някак изненадани от развоя на нещата, но и доволни, че не съм избягала. Виждах ги с периферното си зрение. На лицата им се изписваха лукави усмивки, усещах и присмех в погледите им... гледаха ме така, сякаш бях боклук, с който просто се забавляваха.
-Какво става?- пресипналия му, но все така приятно плътен глас достигна до слуха ми.
-Не си си свършил работата ми се струва, Възпитателя! Па***рата се опита да избяга! Под носа ни.- заговори същият този, който ме бе обидил и преди малко. Можех да позная всеки един отвратителен глас от техните.
-Аз ще се погрижа.- равнодушно съобщи Той.
Повлачи ме грубо със себе си, следвани от онези животни, които ненавиждах. Отново ме върнаха Там. Познавах вече всеки сантиметър от това помещение и го мразех от дъното на душата си. Липсата на свеж въздух в него караше стомаха ми да се свива и да иска да изкара всичко от себе си, макар в него да нямаше толкова много. Тъмнината караше очите ми да се съпротивляват, когато видеха светлина, а влагата и хладнината на стените- непоносими. Избута ме до стената. Гърдите ми опряха в студената повърхност и изпитах неприятно чувство.
-Набий я хубаво, да й дойде ума в главата, Лесбърн! Тази не искам да ми прави повече проблеми!
-КАЗАХ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА!- величествения му глас се разля из помещението и накара всичко да замлъкне... дори и тишината.
Погледнах през рамо и видях разкопчания му колан, измъкването от кантовете и свиването му на две. Сърцето ми се сви. Видях как вдига кожата. Чух излизащите стъпки и последни думи:
-Ще се видим горе, Лесбърн.

Затворих очите си, в очакване на болката. Въздуха изсвистя, когато замахна, но не усетих нищо. Чух единствено звука от стоварването му на стената до мен, а после и грубо притискане. Можех да усетя грубата материя на дрехите му с кожата на гърба си. До обонянието ми достигна мириса на цигарен дим- активен пушач, но дъха му бе приятен.
-ЛУДА ЛИ СИ?! КАЗАХ ТИ ДА КРОТУВАШ НЕНОРМАЛНИЦЕ, КАЗАХ ТИ!- изкреща в ухото ми той, отключвайки плача ми... плач с глас, изразяващ толкова много.- Нямаш никаква представа какво щеше да стане, ако не се бях появил.- снижи тона си до нормалното, но аз все още усещах треперещите му мускули. Ръцете му изпънаха моите нагоре и проследиха кожата ми, докато не стигнаха до опакото на дланите ми, преплитайки пръсти с моите.- Позволи ми да те запазя, Антеа, умолявам те, позволи ми.





Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: storieswithoutwords
Категория: Изкуство
Прочетен: 116470
Постинги: 45
Коментари: 38
Гласове: 351
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031