Вървящ през сенките и гъстата мъгла, Клод не различаваше познати лица, нито пък картини, които да бе виждал. Имаше нещо смътно, но трудно разпознаваемо. Сякаш и преди бе вървял по същия павиран тротоар, а босите му стъпала потъваха в познати локви. Може би бил тук в сънищата си или пък в момента сънуваше. Аурата му, обикновено зелена и спокойна, избледняваше и губеше жизнения си цвят, подтиквана от страха към неизвестността.
В далечината просветнаха фарове и угаснаха, ритмично извършващи го с всяка негова крачка. Сякаш поемаха всичко положително от душата му и отдаваха негативизъм. Лекия аромат на кръв се разпространяваше из въздуха. Не си спомняше да го е различавал така ясно преди. Мирисът се просмукваше в дрехите му, в тъмнината и във въздуха, опияняваше и водеше към ръба. И преди бе бил тук. Виждал бе тази кола, тези високи борове от двете страни на дългия второкласен път. Дишаше тежко. Изпитваше дълбок екзистенциален страх. Какво го чакаше в тази кола? Искаше ли всъщност да разбере?
Всяка крачка го приближаваше към бялата светлина на ксенона. Потъваше в нея душевно. Затича се. Сянката му ставаше все по- дълга и ярко очертана. Заобиколи возилото без да поглежда вътре. Задмина го само с няколко метра преди всичко да потъне в пълна тъма. Но само за секунди. След тях, Клод се озова отново пред светлината. Беше близо. Отново се затича странично от колата.
Не се измъкна. Отново пред фаровете. Пореден неуспех. Пак пред колата. Но този път светлините не прекъсваха. Липсваше ритмичното в това действие. Те просто светеха. Пое си дъх. Въпреки многобройното тичане, не беше задъхан, ала сърцето му биеше бързо. Искаше му се да се разплаче и всичко да свърши, но нещо му подсказваше, че докато не стигне до края на тази игра със съзнанието му, нищо не е свършило.
Отвори вратата на шофьорското място. Таблото светеше, но вътре нямаше никой. Предпазливо огледа преди да се вмъкне вътре. Усещаше игличките по гърба си. Седна на мястото. Вратата се затвори и заключващата система се активира шумно.
Клод подскочи уплашено. Защо се чувстваше като човек? Опита да разбие стъклото. Юмрука му се срещна крайно болезнено с прозрачната повърхност. Не се случи нищо няколко секунди, в които Клод дори не успя да премисли случващото се. В огледалото за за задно виждаше срещна две красиви, сини очи. Задържа дъха си. Очите се усмихваха приветливо и той малко по малко се отпусна на седалката.
Нежни ръце се протегнаха напред и внезапно запушиха устата му и закриха очите му. Задушаваше се. Умираше.

Стовари се върху мокрия асфалт на голяма, но занемарена алея. От двете й страни се намираха обрасли, неподдържани розови храсти. Лицето му неприятно се бе срещнало със симпатичния път.
Подпря се на дланите си и се изправи. Нещо мокро напояваше блузата му. Издърпа плата напред и се вгледа в белия му цвят. Но вече не беше бял. Една червена вадичка го разполовяваше чак до пъпа му. Опита да избърше кръвта от носа си. Беше подозрително малко, за да е потекла по дрехите му. Затърси друга причина, но нито една част от лицето му не кървеше. Единствената подобна телесна течност по него бе тази, която разнесе с ръката си.
Вдигна блузата, но този път целта му не беше да огледа нея. Погледът му се спусна с ужас надолу. Гръдния му кош се разделяше от същата линия. Дебели и груби конци обграждаха, разхлабени, несъвършените ръбове на раната и агонизиращото месо в нея. Мирисът не беше никак приятен но ужасът от гледката притъпяваше всички осезания на тялото му. С треперещи пръсти притисна дрехата си към разяждащата се плът. Не болеше толкова, колкото всяваше неприятни чувства в душата му.
Тръгна по разбитата алея. Дъждът го мокреше и сякаш бе единственото успокояващо явление от векове. Стигна до масивната врата на рушеща се сграда. Въпреки ронещата се боя, изглеждаше величествено.
Клод бе придобил опит. Знаеше, че не може да избяга, трябваше да стигне до края. До самия край.
Бутна вратата съвсем леко, карайки я да се отвори. Тя изскърца жално, но го пропусна да мине. С мъчни, неприятни крачки се вмъкна вътре далеч от дъжда. Пред погледа му се изправи стройна, висока жена с къса, черна коса. Носеше дълги, копринени чорапи и светли жартиери. Нищо повече. Струваше му се пошло. В тази пошлост съществуваше и някаква невинна красота на женските очи, ако успееш да вдигнеш погледа си към тях.
Не продума. Обърна се с гръб и разклати красивите си бедра по дългия коридор. Клод се подвоуми дали да я последва. Краката му не послушаха простия инстинкт да се махне от това място. Те последваха женските до зала с нечовешки размери.
Още жени. Голи жени. Някои облечени оскъдно по подобие на довелата го. Но не всички го забелязваха. Само част от тях извърнаха влажни погледи към Клод и го повикаха с пръст. Поеха тялото му и го накараха да се смеси с тълпата. Отъркваха се в него, докато пробиваха път към... не знаеше към какво.
Нежно го настаниха в меко кресло. Почувства мигновено облекчение. Беше толкова хубаво. Почти забрави за раната си.
Тогава ги видя. Две светли, дръзки очи. Нагла, но чаровна усмивка. Имаше прилика между чуждите черти на лицето и тези на Клод. Поразителна прилика. Влажни устни по врата на непознатия. Слаби ръце се разхождаха по стегнатото му тяло.
Богове, помисли си Клод. Какъв беше този фарс, на който го подлагаха?
Мъжът не реагира. Не откликваше видимо и на ласките. Изучаваше Клод. И изведнъж усмивката загасна. Разочарование. То блъсна Клод в стената и нарани не само тялото му.
Огънят го обви. Всичко пламна. Гореше и го нараняваше. Той бягаше, но огнените езици винаги го застигаха.
Падна. В собствения си капан.


Задъхано отвори очи. Чувстваше се спасен. Богове! Благодарим за милостта. Ръцете му трепереха. Тялото му се обливаше от пот, топли и студени вълни. Всички сили бяха изчезнали от масивното му тяло. 
– Намерихте ли каквото търсите, господин Аксел? – проговори спокойно женски глас от дясната му страна.
Клод Аксел вдигна погледа си по негова посока. Зениците му се срещнаха с мургава, висока жена с престъпно дълга и сплетена коса. Трябваха му няколко минути, за да излезе от транса си.
– Не знам – отговори откровено Аксел. – Остави ме сам.
Жената се изправи от мястото си и напусна покоите му покорно. Вратата се тропна след нея. Клод остана сам. Погледна ръцете си. Малки мехурчета от изгаряне се надигаха по зачервената му кожа. Внимателно, опитвайки се да не причинява болка на дланите си, повдигна плата на горната си дреха. Там, на гръдния му кош, лежеше белег.
Голяма, ясно изразена неравност. Спомен.