Роуд  изостави малката дама на входа на вратата малко преди да излезе през нея, но всъщност излизането му не беше първото и последното за тази сутрин. Той беше забраванко и Сюзън знаеше това. Ето защо зад вратата, до закачалката за палта, тя държеше всичко, което е забравил той и за което най- вероятно поетапно щеше да се сеща, прекрачвайки тази врата отново и отново. Първия път не беше труден. Сети се още преди да затвори вратата, че не е взел ключовете за колата си и Сю му ги подаде, както му подаде и шапката, униформения гащеризон, документите на колата, шофьорската книжка и личната карта, след като бе превишил скоростта и полицаите без време го върнаха до вкъщи, за да си вземе документите и да получи своята изненадка АКТ след Великден, който бяха прекарали толкова добре заедно- като за първи път нямаше големи недостатъци и се бяха нащракали като за последно със стария фотоапарат с лента на Роуд, а снимките все още не бяха излязли... но пък какво друго можеше да се очаква, фотото сигурно отдавна не бе вадило снимки от фотолента. Поне за Сюзън тези фотоапарати изглеждаха като тези от праисторическата ера, когато дори не са имали.

След шестото връщане, той не се върна дълго време. Може би повече от половин час бе стояла като изтокана пред вратата в очакване на нейния настойник. Май последното забравено все още не влизаше напълно в плановете му, поне що се отнася до случая. Но беше нормално да забрави това... едва ли цял живот бе свикнал да мисли и за друго човече в къщата си.

Вратата се отвори с трясък и паникьосания му поглед заиздирва Сюзън, докато просто не го сведе на долу и зърна усмихнатото й личице срещу него. Беше се подготвила за тръгване... носеше леко якенце на раменете си и страхотна пролетна капела на глава, която беше готова да развее пред монтьорите в авто сървиза и с очарованието си да привлече повече клиенти от другите дни. За първи път идваше с Роуд на работа, може би защото за първи път самият той ходеше на работа и детегледачката не съществуваше на хоризонта... или пък парите му са свършили?

-Не казвай на никой, че съм те забравил.- предупредително вдигна пръст Роуд и я гушна през кръста.

Сю се оказа на рамото му като чувал с фъстъци. Поне й спести трите пресечки ходене, които я очакваха на връщане от автосервиза.

Остави я чак, когато влязоха в кафенето, принадлежащо към него. Босите й крачета усетиха студената повърхност на плота, където беше разположена касата. Може би до сега не бе осъзнала, че няма обувки, но самия Роуд също нямаше такава представа, докато Мелани не го посрещна възмутено.

-Роуд! Ама няма ли да го обуеш това дете?!- дългата й ръка се пресегна през щанда и го перна лекичко зад врата преди притежателката й да се разкрие пред погледа на малката Сю.

Беше стройна жена, доста по- висока от Изабел, но отново не достигаше Роуд по височина. Беше слаба със силно, тренирано тяло. Сюзън си помисли, че сигурно е била плувкиня, но нещо я е накарало да прекъсне тренировките си... или пък дори професиалната си кариера, за да се установи в сервиза. Широкия гащеризон, който й бяха дали се задържаше на тялото й, но увисваше на пред, когато се наведе за бутилката с вода, която изпусна, и демонстрираше оставащото място в дрехата... сигурно можеше да се пъхне вътре още една Мелани.

-Мел, обул съм я!- усмихна се широко и твърдо убеден Роуд, преметна ръка през раменете й и я пъхна под презрамката на гащеризона й. Сведе поглед към ухилената Сю. Тя погледна краката си и размърда босите си пръсти.

- Ти не ме остави да си ги обуя.- ухили се срещу му Сюзън и заподскача по бар плота весело; ту на едно, ту на две крачета, а това някак си не притесни Роуд достатъчно, че да я спре. Беше сигурен в уменията й с гравитацията. Вече бе доказала, че се справя по- добре от него в някои отношения, затова гласуваше пълно доверие в нея, за разлика от доверието към паметта си.

-Ах, ти, обущарю!- засмя се Мелани и го побутна към бара.- Ще желаеш ли късо и отровно кафенце?- полигави се и тя по край появата на Сю.

-Ще дойда да си го взема по- късно.- обеща Роуд и отново улови момиченцето през кръста.

Изведе Сюзън навън. Слънцето вече се издигаше височко над сградите и обещаваше да стане дори по- жарко, отколкотто си мислеха всички. Небето, по- синьо и от лака на Мел, с който малката принцеса бе забелязала, че жената е намазала ноктите си повече от изящно, не предлагаше облачета, които да ги скрият поне за мъничко от слънчевите лъчи, ала водните пръски от автомивката обещаваха да разхладят положението поне днес, докато колите щяха да започнат да прииждат, приковани от чара на нашата малка русокоска. Тя скочи от ръцете на Роуд и се затича към внушителния, за нейните размери, Land Rover и се улови за дръжката на вратата му, опитвайки се да се покатери по вратата. Ентусиазма й взимаше върхови точки в подобни моменти и не се отказа, докато не успя да лепне едното си краче за вратата в безуспешния си опит за изкачване на голямата скала.

-Роуд, Роуд! Качи ме да ме виждат всички! Искам да помахам на мама!