Бе изминала около седмица и половина след глупостта, която бяхме направили и положението беше уж добро.
-Ивайло, ти си ненормален. - измърморих в слушалката на телефона, докато пътувахме към ателието. Джеймс извърна погледа си към мен, но аз му направих знак, че е по- добре да си гледа пътя. Обърнах глава на другата страна.- Знаеш, че нищо не ти искам, но котката си е моя и очаквам да върнеш господин Звънчо на мама и тате, когато минаваш по край дома им. Факта, че Надя си го е харесала, не значи, че ще ти го отпусна. Специално включихме Звънчо в предбрачния договор и ти казах, че всичко ти оставям, независимо от споразумението, но господин Звънчо ще си взема.
-Всичко или нищо, Лоръл.- гадния му глас прозвуча в слушалката и ме накара да стисна устни и да се намръщя подобаващо.
-Това ли искаш? Ще ти съдера кожата от гърба, Ивайло. Ще ти взема и фирмата и всички имоти, да те питам тогава Надя дали ще те иска!- ядно прекъснах разговора и отворих прозореца от своята страна. Този мъж ме изкарваше извън нерви и това нямаше да се повтори. В момента, в който видях своята възможност, изхвърлих телефона през прозореца, право на улицата и през него мисля мина цял тир. Не можах да разбера дали се е разминал с гумите, но това нямаше никакво значение.
Скръстих ръце и поклатих отрицателно глава, когато Джеймс се опита да спре колата и да ми го върне. Предпочитам да го бях метнала в морето, че да съм сигурна, че нищо няма да остане от него, но така и така ефекта щеше да е един и същ и вече дори бях доволна, премахнала още една тежест от раменете си с въпросното отърваване на последната телефонна карта и апарат, с които Ивайло беше запознат. Сега можеше да ми праща поздрави единствено по адвокат, а аз щях да го обера до шушка, да го питам тогава какво щеше да прави!! Надя си била харесала Звънчо... мъжа да ми взима- ок! Дома да ми вземе, преживявам го, но котката да ми вземе?? Това нямаше да го позволя, дори да значеше, че ще наемам котешки психо терапевти *а дори не съм сигурна, че има такива хора*, за да докажат колко зле влияе тя на Звънчо.
-Какво се случи?- попита неразбиращо Джеймс и премигна няколко пъти, докато червеният светофар все още ни задържаше на едно място.- Има оплаквания, че го щадиш ли?
-Иска да ми вземе котката.- намръщих се още повече и скръстих ръце пред гърдите си, обръщайки глава отново към Джей.- Аз си искам господин Звънчо, той е единственото хубаво нещо, което ми е останало след този тъп брак.
-Аз не съм ли хубаво нещо?- смеха му се разнесе из колата, докато ръката му се пренасяше на раменете ми.- И преди брака бях тук и сега съм тук.
Невинното му докосване ме накара да настръхна и да се разместя неспокойно на седалката, сякаш за да му покажа, че на ръката му мястото не е там, но въпреки това, той не я мръдна дори след този ми жест и остана непоклатимо сляп и глух за негодуванието ми от този негов жест.
-Не си насилвай късмета.- предупредих го шеговито и чак след две пресечки почти бях осъзнала, че когато живеех в неговата къща и се возех в неговата кола, нямаше как да избягам от компанията му и непринудените ласки като тази, например. Не, че трябваше да им се отдавам, но може би щеше да е добре да се държа нормално и да не ни се налага да се правим на взаимно луди.
Скочих от колата в момента, в който спряхме. Не беше крайбрежната улица, но можех да чуя вълните и бях сигурна, че сме по- близо до водата, отколкото изглеждаше. Самият й силен мирис, на море... приятен, но и в същото достатъчно дразнещ, че да ми се искаше да сме някъде, където нямаше толкова много вода на едно място... като София. Краката ми бяха изтръпнали от половин часовото висене по светофари и това си беше цяло щастие за тях. Носех дълга до глезените рокля, криеща всичките синини, с които се бях сдобила(не бяха много, но достатъчно видими). Джеймс тресна вратата на колата след себе си и изтича пред мен, за да отключи ателието.
Отдавна не бях виждала негови картини и когато влязох, определено положението беше различно. В единия ъгъл бе захвърлил стари платна, но може би от елементарно уважение им бе дарил по една елементарна рамка. Платна, съдържащи в себе си толкова абстрактни обстановки, но все пак чувствени, някои романтични, а други бяха тъмни, сякаш почернени нарочно от нечия постъпка. Отворих устата си, за да из коментирам въпросното отношение към старите картини, когато бях тотално прекъсната от захвърлянето на четките на земята.
-Сигурен ли си, че си добре?- повдигнах веждите си учудено и достатъчно въпросително.
Скръстих ръцете си пред гърдите и се облегнах на стената, озадачена от отчаяните му действия, то лъхаше от тях силно и осезаемо. Можеше да се долови от километри, но много по- трудно можеше да бъде разкарана от лицето му... както и яростта, неспособността да се справи със себе си. Ръцете му трепереха и понечиха да уловят платното, изложено на статива. Беше почти довършено, но някак еднотипно, сякаш бе излязло от калъп, както и останалите нови създания на гениалността му и все пак, не заслужаваше това, което можеше да й се случи. Стрелнах се бързо към него и препречих пътя му към картината.
-Престани! Картината не го заслужава.- възмутих се и почти я прегърнах, за да я опазя от същите тези гениални ръце, които я бяха нарисували. Но те поразиха боите и скоро пода се обагри в различни, маслени цветове, правейки го от скучно бял в наистина приятен за окото.
-Аз мислих цяла седмица, Лоръл...- мисълта му остана някак недовършено, но миг след това изрече сякаш всичко, което му тежеше на сърцето,- избягай с мен! Да се махнем от тук и да забравим всички!
-Ти си ненормален.- гласът ми прозвуча по- язвително, отколкото бях предполагала, че ще прозвучи.- Имаш си всичко. Талант, работа, дом и жена, която те обича, а искаш да избягаш с мен.- напъхах една от четките в ръката му, която бе успяла да попадне в периметъра на боите и накарах ръката му да зарисува по картината.- Ти имаш сватба след седмица, няма да бягаш никъде! Ще се ожениш за Калина и ще рисуваш. РИСУВАЙ И МЕ ЗАБРАВИ, ДЖЕЙМС!