Grey Damon Роуд, Изчезнал.
Млад. Така можеха да го опишат всички. И достатъчно очарователен, че да влезе за нула време под кожата ви, за да постигне своята цел... а неговата единствена цел беше да налее поне малко акъл в мозъците на тези момичета, захвърлили зад себе си целия си живот, или пък принудени насилствено, да поемат по пътя на проституцията. Тежки случаи на ефектите след години прекарани с такъв начин на живот и не чак толкова тежки случаи, които просто нямаха къде да отидат и трябваше да останат в спешния център.
Другата дума, с която обикновено го наричаха, когато шушукаха по негов адрес бе, всъщност не дума, а прякор, Очарование. Господин Очарование. Макар малко от тях да го доближаваха, поне веднъж бяха сънували усмивката му и всеки път, когато самите те бяха причина за такава се чувстваха доволни. Удовлетворени от това, че даряваха на поне един човек в ежедневието си усмивка и не го разочароваха толкова много, поне не бе успял да им демонстрира разочарованието си. Предпочиташе поощренията, които караха всички да изпитват по нещо положително. И точно едно такова поощрение бе подготвил след днешния приемен час.
Слезе от подиума, върху който бе разположена катедрата му и с бавна крачка се приближи към групата момичета, които, жадни за знания *или може би жадни просто за гласа му* зяпаха с леко отворени усти, все още не отърсили се от чутото. Следяха с очи всяко едно негово действие, докато се приближаваше все повече и повече. Накрая се разположи върху една от свободните възглавнички на пода. Седна по турски и пусна ръцете си в скута, а двадесет и четирите погледа вперени в него моментално се сведоха до скута му, а после се върнаха обратно горе. Усмивката им го озари с онази своя чаровност, която им подсказваше колко е доволен, че се замислят над думите му. Макар и едва на двадесет и шест, Роуд бе избрал професията си, колкото и голям шок да беше за родителите му, че тя не е да стане адвокат, а е професия „помогни на оная, защото е свикнала да спи с мъже за пари”. Така поне се изразяваше майка му по особено безсрамен начин и караше устните му да се нацупват сърдито. След тази реплика обикновено последваше само едно „чао” от негова страна и дори не я удостояваше с поглед. Вирваше брадичката си като истинска знатна особа и напускаше помещението с финес без да мисли повече върху случката. Не му беше никак лесно да понася тези забележки, но в крайна сметка, не можеше цял живот да плаща данък родителско мнение.
-Значи... значи това били рисковете на аборта?- обади се тъмнокосо момиче от задните редове. Казваше се Мадлен, ако не го лъжеше паметта. Беше постъпила съвсем скоро тук и не чуваше гласа й често. Беше по- вероятно някой друг да попита от нейно име, отколкото самата тя да се престраши да го направи и като всяка любопитна дама в тази стая, бе преживяла своята трагедия, завършила именно с аборт и някои други драми, които не бе пожелала да сподели.
-Да, Мадлен.- леко несигурно изговори Роуд, докато наблюдаваше смръщеното й челце.
Видя как тялото й се изправя бавно и треперещо. Сякаш нестабилна да се държи на краката си, но успя да го направи и тогава видя как ръцете й обгръщат корема. Не разбра първоначално този жест, макар да му се стори крайно нетипичен и не особено нормален за случая.
-Боли ли те нещо, Мадлен? Искаш ли да те заведа при лекар?- попита той и се изправи, прескачайки няколко момичета, за да има възможност да стигне до нея. Протегна ръката си, за да докосне рамото й, но в този момент тя изпищя. Зловещ фрагмент, който го накара да спре за миг и да се замисли дали наистина е добра идея да я закача точно сега. Отдръпна се лекичко, правейки знак на момичетата да направят същото.
-Значи аз също няма да имам повече бебе?Няма да мога да имам вече деца?- изпищя неистово и изрита една от възглавниците, с големи крачки се запъти към вратата, но нашият прекалено добронамерен герой я последва, за своя жалост. Една огромна грешка, която му коства живота.
Преследва я чак до кухнята, където тя влезе и врътна ключа. Роуд се изправи пред високата дървена врата. Ръката му натисна дръжката, а другата заблъска по дървената плоскост, от своя страна тя издаваше толкова зловещи звуци, че сякаш щеше да се счупи след секунди под силата на мощните му ръце.
-Мадлен, изслушай ме! Не е задължително да не можеш да имаш дете повече. Излез от там! Много момичета като теб нямат проблеми, когато аборта е направен от специалист, не се притеснявай.
Отговор от другата страна не последва. Роуд притихна и долепи ухо до дървото в опит да чуе нещо, но единствения звук бе звукът на прибори и тенджери. Един лек писък, а после и плач. Сигурно се бе подхлъзнала някъде и паднала. Но защо не му отваряше? Защо просто не отговореше? Не носеше в себе си лоши намерения, но със или без нейното съгласие щеше да влезе в това помещение.
-Мадлен, отвори ми! Ще разбия вратата и пак ще вляза, обещавам ти!- изкрещя почти ядосано той, но всъщност не целеше да я уплаши.
Отдръпна се назад и миг по- късно крака му срещна вратата, но тя сякаш едва едва помръдна и нищо повече. Опит втори!
Всичко утихна и го накара да се замисли за мъничко, но замислянето не продължи дълго. Изрита вратата с всичка сила за трети път, което я накара да се откачи от едната страна от пантите си и да го пропусне да мине необезпокоявано. Роуд я помести още малко и влезе в помещението предпазливо, готов за всяка една реакция, но погледа му не я фокусира, докато страховития й облик не застана пред него. Първото, което съзря бяха краката й, обути в нежни, цветни пантофки, но по тях имаше нещо необичайно. Червени капки... капки кръв. Зениците му се разшириха от ужас, а когато вдигна глава срещна и разпорения й корем... само още не разбираше как се движи. Малко по- късно кръвясалата й ръка заби кухненския нож, с който бе разпорила самата себе си, в плътта му.
-Заради вас нямам бебе.- почти безжизнено обвини Мадлен, преди да падне в краката му, обезмощена до край. Сините й очи го гледаха както биха гледали очите на кукла, а той усещаше прорязващата, остра болка на острието в себе си. Можеше да се закълне, че не бе изпитвал нищо такова. Искаше му се да вика, но не намираше сили да го направи. Искаше му се да намери помощ, но не можеше да мръдне. Ръката му смътно напипа раната, а после и ножа и се опита да го измъкне, но това само допринесе за по- мъчително изживяване...
...а датата бе 03 ноември.

04 ноември. Живота му сякаш започваше на ново. Събуди се в онази тъмна уличка, в която споменът го бе връхлетял и където бе изпитал ужасяващата картинка за поредна година... може би пета, шеста. Не можеше да се каже с точност, а самият той нямаше достатъчно представа какво се случва, така че тъмна Индия си беше и за самият Роуд. Беше си обещал, обаче, един ден да разбере най- накрая какво се случва или поне да намери някой, достатъчно достоен и начетен човечец, който да му обясни как стоят, аджеба, всички тези неща.
Изправи се, отърсвайки се от мръсотията, полепнала по дрехите му... или поне направи опит за това, тъй като тя беше прекалено много и определено се нуждаеше от един душ преди да предприема каквото и да било, относно днешния ден. Денят, в който всяка година, Роуд се чувстваше като прероден и благодареше на майката Земя, че се е смилила над него и вече не усеща болката, която прогаряше гърдите му при спомена. Ръцете му опипаха мястото, където бе останал едва забележим белег, всъщност беше просто розово петънце, не можеше даже да определи дали е от това, за да провери дали все още няма стомана там и когато разбра, че острието го няма му олекна наистина, сякаш камък падна от гърдите му и го остави да живее още една цяла година без произшествия, докато не дойдеше поредния такъв момент. Но до тогава имаше дванадесет месеца, през които не беше зле да си спомни къде живееше или пък бе отседнал. Изтупа дрехите си, които се състояха от стара, изтъркана тениска и протрити, светли джинси, които не си спомняше от къде притежава. Тръгна по малката павирана, но все пак мръсна, улица, докато не излезе в края й, където го заслепи неонов надпис „хотел Буржоазия”. Беше сигурен, че това име му говореше нещо и затова бръкна в задния джоб на джинсите, където намери ключ с номера на стая в същия хотел. Ето, къде бе отседнал. А с какви пари... пълна мистерия.
Часът бе два и половина сутринта и с голямо учудване установи, че може да влезе в хотела и да стигне до третия етаж, където се намираше стая 318. Пъхна ключа в ключалката на вратата и я отвори, а с влизането си, се пльосна на пода, придърпвайки възглавница от близкото легло в малкото помещение. Не можеше да помръдне кокалите си дори сантиметър повече и това му се струваше пагубно, но пък два- три часа сън нямаше да му дойдат никак зле... след това можеше и да се опита да се възстанови възможно най- бързо от обзелия го шок след спомена.
Малко уиски, желирани мечета и горещ шоколад с по шест бонбона в него, щяха да го оправят за нула време... плюс- минус компанията на някоя мадама... Лондон можеше да му предложи всичко това.