Студени очи. Не, неговите все още бяха толкова топли и приятно кафяви, колкото ги помнех от последната ни среща. Косата му беше по- прошарена. Вече можех да му дам повече години, отколкото преди, сякаш три му се бяха отразили като още десет. На лицето му не беше изписано щастие, а само спокойна преднамереност. Изглеждаше така, както би изглеждал човек, който не очаква нищо ново или нещо стряскащо; необичайно. Дори, когато ме въведоха в силно осветената, от сутришната слънчева светлина, стая, Саша не показа никаква емоция. Единственото, което направи бе да се обърне с лице към прозореца, държейки ръцете зад гърба си.
Дрехите му бяха също толкова луксозни и скъпи, каквито бяха, когато го видях на прага на онази стая, но този път не бяха толкова официални. Носеше нови, но нарочно протрити дънки, на места дори разкъсани. Кожено яке, а от долу се подаваше ръба на бяла тениска, толкова подходящо... толкова различно.  Може би прекалено младежко за него, но му отиваше много, караше сърцето ми да тупти развълнувано от неизбежната среща. Този път бях при него доброволно, не плачех, макар да бях сигурна, че ей сега ще се стекат няколко сълзи по бузите ми. Отново изглеждах зле, както преди 13 години, имах малка раничка на главата си, прикрита с лепенка, а ръцете ми бяха ожулени чак до лактите. Радвах се, че ръкавите на жилетката прикриваха гадните ожулвания и коричките, които бяха започнали да хващат. Косата ми бе вързана небрежно и разрошена, никак приведена във вид. Показваше, че нямах големи възможности за по- добри условия и грижи. Не беше никак лесно да се измъкна от лекарските грижи в болницата, където не признаваха, че ми няма нищо. От там и избягах вчера, придвижвайки се до покрайнините на Можайск.
Пристъпих напред мълчаливо. Не знаех как да започна, нито как да му кажа, че бях изгубила Сашинка. Скрих ръцете си в джобовете на плетената връхна дреха и сведох глава. Мълчанието бе увиснало между нас прекалено шумно, за да бъде пренебрегнато. Ни шума от натовареното движение по улицата, ни силната музика, идваща някъде от близо, можеха да я заглушат, но на него сякаш не му пречеше, а му даваше време да се подготви за първите ми думи, не му личеше да ги е чакал много дълго. Виждах лекото му отражение в стъклото, но не изцяло. Само беглите очертания на лицето му и липсата на такива, там, където трябваха да бъдат тъмните му очи.
Звука от обувките на камериерката ме накара да се обърна на страни, за да я видя как понася подноса към мен, върху него бяха разположени чаша с топла вода и резанчета лимон в отделна чинийка. Погледна ме очаквателно, а аз й кимнах, че не искам, не и сега. Тогава може би събрах смелостта да си отворя устата. Приех тази възможност, може би единствена за сега.
-Аз...- започнах неуверено, но почти веднага ми бе отнета възможността и аз бях някак безкрайно благодарна.
-Замълчи!- гласът му беше все така плътен, респектиращ, караше ме да прекъсна всякаква дейност и да замръзна на място. Извърна се с лице към мен.- Казах ти да не ме търсиш! ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ! Знаеш ли какво направи? Знаеш ли къде се забъркваш отново?- крещеше ми. Неудържимо. Не за първи път го виждах побеснял,  затворих очи, сякаш така можех да успокоя своят порив. Усетих ръцете му на раменете си, а миг по- късно бях силно разтърсена.- Не напразно те изведох от страната! ВСИЧКО има причина!
Не успях да прехапя език на време. Преди да се усетя вече леех думите си без спир. Ръцете ми удряха по гърдите му и се опитваха да го накарат да ме пусне, но беше по- трудно, отколкото си мислех.
-Да не мислиш, че съм дошла заради теб? ТОВА ЛИ ИСКАШЕ, ДОЛЕН РАЗВРАТНИК!? Докато ти си живял като цар и си раздавал обич и ласки на ляво и на дясно, аз гледах детето! Как не те е срам да ми говориш така?  Нямаш право! Не ти го давам!- удрях с все сила, гледайки го право в очите, но този път ми беше трудно да потъна в тях.- Изгубих го! ЗАТОВА СЪМ ТУК! Защото отвлякоха Саша!