-Хайде кучко!- изкрещя нисък, дебел мъж и я бутна на земята.
Виждаше как мръсните му дебели като кебабчета пръсти разкопчаваха стария, сив панталон. Той тупна на пода, заедно с бельото му и го освободи напълно. Очите й се разшириха от ужас. Запълзя назад, докато гърба й не опря стената. Вече нямаше на къде да бяга.  Всичко беше предрешено, момента, в който трябваше да пусне мъжа между краката си.
Усети онова, крайно неприятно, усещане за тялото й, как прониква в нея, за да задоволи нагоните си. Ето сега трябваше да се появи, да я измъкне от целия този ужас. Да възпре мъжът да се гаври с нежното женско тяло, усетило толкова болка, колкото едва ли много хора по света бяха изпитали. Отвращението се надигаше от всяка една клетка в нея, всяка една частичка искаше да се освободи, ала вече знаеше, че бягството е безмислено и невъзможно.
Затвори очи и стисна зъби, ридаейки съвсем тихичко. Предпочиташе очите й да не стават свидетели на случващото се.
Саша, Саша, Саша, нали това ми обеща? Спасение, мисълта мина толкова тихо през съзнанието й, че сякаш не успя да остави отпечатък.

Събудих се. На дивана. Явно съм заспала, докато се ровех в интернет. Мамка му! Изправих се, за да взема телефона си. Оказа се под мен. Не си спомням как се е озовал там, но сигурно е паднал, докато съм се въртяла. В ума ми все още се усещаше дъха на кошмар, кънтеше звука на ужаса и смътно познатата картина на бардака. Усетих как ми се повдига и ми се прииска да повърна, ала часа бе четири и половина. Трябваше да взема Саша  от учебното заведение. Дали му харесваше там?
За първи път го оставях някъде сам и... защо по- дяволите просто не повиках друга детегледачка? Ако му се случеше нещо не знам дали щях да мога да си го простя. Той беше моята отговорност и всепомниче на миналото. Почувствах се като ужасен човек. Как можех да му причина самотата в големият лош свят?
Станах и се протегнах сънено. Трябваше да тръгвам. Взех със себе си единствено телефон и ключовете за колата. Претичах бързо до колата и се вмъкнах в нея скорострелно като подплашена кошута в скривалището си. Видях отражението си в огледалото за задно виждане и прокарах пръсти през косата си преди да завъртя ключа в стартера и да запаля колата. Натиснах съединителя с крак доста по- настойчиво от нужното и потеглих, сменяйки скорост.
Лошо предчувствие. Завладя ме изведнъж, сякаш някой се опитваше да загаси цигара по тялото ми, веднага след като завих по последната пряка към детската градина. Настойчиво, но не! Нищо не можеше да се е случило за толкова кратко време. Едва няколко часа бе останал там, нямаше никакъв шанс за това.
Заваля ситен дъждец и ме принуди да включа чистачките. Погледа ми неволно се вдигна към небето, за да видя как тъмните облаци  бяха прегърнали земята като юрган. Придадох си спокоен вид, докато крачех към сградата. Усещах бушуването на цяла буря в себе си. Неукротима, караща ме да изтръпвам. Големите дъждовни капки мокреха косата ми, а тя залепваше по раменете. Отворих вратата и се вмъкнах вътре. Отърсих се от водата. Мернах за миг детската учителка и тръгнах след нея.
-Извинете, дойдох за Саша.- подвикнах и я накарах да се върне няколко крачки назад и да ми обърне внимание.
-О, госпожо Сарафова, здравейте. Господин Сарафов мина преди около час и взе Саша. Той е много интелигентно дете и...
Думите й останаха нечути. Сякаш за момент оглушах, докато кръвта изведнъж нахлу в главата ми с такава сила, ако това изобщо беше възможно. Усетих как ми причернява.
-Това не е възможно!- прошепнах удивена от чутото.
За един миг през цялото ми тяло минаха няколко чувства и никое от тях не беше добро. Цялата потреперих от страх. Не си спомням кога, ала ръцете ми бяха стиснали раменете й и я разтърсвах грубо.
- На къде тръгнаха?- изпищях паникьосано и я пуснах, отстъпвайки назад .
-Госпожо Сарафова, дръжте се прилично.
-Няма господин Сарафов! Дали сте детето ми на престъпник!

По идея на Moony Sunny, моя слънчева любов.