-Саша затвори телефона! ВЕДНАГА!- изкрещях.
Тичах с всичка сила към него. Препусках през двора и се надявах входната врата да не се затвори точно пред мен, ала тя не ме пропусна. Трясъка й ме накара да намаля темпото, за да не се ударя в дървената плоскост, а челото ми да бъде белязано от чукалцето. Повярвайте ми, нямаше да излезе приятен и секси белег.  Трудно си поемах дъх. Тютюневия дим не се бе отразил добре на здравето ми, но сякаш ме успокояваше в онези дълги самотни нощи на безсъние; прекарвах ги така, сякаш бях дала обет за мълчание, четях вестник след вестник. Научавах пресата и новините на изуст. Разследвах. Издирвах го, а цигарата беше мой приятел. Догаряше заедно с моите надежди, умираше с тях и ги припалваше всеки път, когато върха й заблестеше в червено. Толкова... успокояващо. Подкрепа!
Пръстите на ръцете ми бяха замръзнали. Беше ми трудно да завъртя металната дръжка, сякаш беше заяла, но те просто се плъзгаха по огледалната повърхност безпомощно. Исках да отворя тази проклета врата! Исках, трябваше да я отворя и да спра това. Не трябваше да вдига той, аз трябваше да го направя, никога телефона не трябваше да бъде в малките му ръчички. Никога... Заблъсках отчаяно, изпускайки дамската си чанта на заснежената земя. Не можеше да заяде точно сега! Просто не можеше, знаех че трябва да сменя бравата, но не трябваше да ми се напомня точно сега. Знам, че беше минал месец и аз бях пропуснала тази постоянна смяна, ала не пресрочих времето толкова много. Паниката обхващаше тялото ми и го караше да се движи някак първично, немислимо за толкова, на пръв безобидна ситуация, неспокойно, така както би направила всяка майка, за да защити детето си. А Сашинка ми беше всичко. Алекзандър беше единственото, в което влагах своите надежди, това, което ми остана след Края и преди Началото.
-Сашинка, моля те, послушай мама и прекрати разговора!- знаех, че ме чува, но аз не чувах него.
Преградата ми пречеше да усещам диханието му, да бъда до него и да не си представям как всеки момент може да изчезне някъде, където да не мога да го открия дълго време. Всичко, възможно най- лошо, сковаваше съзнанието ми. Най- накрая, пръстите ми успяха да се задържат около дръжката и да я завъртят достатъчно, че да се открехне вратата.  Визирах малкото момче до стъклената масичка в коридора, върху която се намираше телефона. Слушалката бе долепена до малкото му ушенца, а погледа му беше забит в мен.
-Тате?- прошепна Сашинка.
Тихите му думи се забиха в съзнанието ми. Накараха ме да изхвърча като тапа от бутилка шампанско и да изтръгна телефона от ръчичките му. Издърпах го нагоре, неистово опитвайки се да го наглася така, както трябваше да бъде.
-Саша? Саша ти ли си? Моля те!- ала единственото, което чух от другата страна бе прекъсването на връзката и сигнала свободно. В този миг, в този един миг сякаш цигара отново пламна, възпламени се с всички мои надежди. Извърнах се към Сашинка. Обгърнах малкото му личице с длани.- Кой звънна? Кажи ми, кой беше, рожбо? Хайде, разкажи на мама какво ти каза.
Посветено на най- добрия баща, Звездния.