Когато се запознахме той беше просто Саша... нищо друго,  а аз бях просто Антеа. Нямаше други имена, нямаше и задръжки. Нямаше нищо, което да може да ни раздели, скара... не се познавахме, но въпреки това той беше съгласен да ми разкаже всичко за себе си, не се притесняваше, че мога да го издам, сякаш бе сигурен, че съм Негова до гроб.
Запознанството ни се случи в онази студена сибирска нощ, когато пристигнах в Санкт Петербург с останалите момичета. Годината беше 1995 и аз бях едва на седемнадесет години, вербувана за руска компаньонка в един от елитните бардаци. Може би тряваше да се чувствам поласкана, че не съм изкарана някъде навън, но моят кошмар не бе никак лек. Въведоха ни в малка, мръсна стая без прозорци; отдушници. На пода бяха разположени няколко дюшека, прокъсани на места, негодни за употреба, но явно ние трябваше да ги употребяваме. Бяхме единадесет момичета, коя от коя по- малки, невинни и уплашени. Мога да се закълна, че сърцето ми биеше толкова бързо от притеснение в този момент. Не знаех какво ще се случи с мен, единственото сигурно бе, че аз нямах бъдеще от тук нататък и всичко се обобщаваше до едно проклето настояще, овенчано с много болка и мъка.Един от мъжете ме побутна на импровизираните легла с такава сила, че дори не можах да отреагирам и се строполих като чувал с картофи. Подпрях се на лактите си, но останах така да лежа. Може би минаха часове. Не чувах нищо, освен собствените си хлипове; не виждах друго, освен наранените си ръце. Чувствах очите си парещи и изморени, а устата си пресъхнала, жадна за малко вода или каквото и да е друго, което да предотврати това отвратително чувство.
... исках спасение! Някой, който и да е, просто да ме измъкен от тук.
И всичко това, докато не усетих нечии големи пръсти на рамото си, които ме дръпнаха нежно, ако това можеше да бъде нежно, но в сравнение с всичко останало не беше лошо. После още един чифт ме хванаха и за другото рамо и изправиха до седнало положение. После същата тази ръка мина през лицето ми, мокра, и изтри от него мръсотията и сълзите, които сякаш бяха пропили в кожата ми. Нечий показалец изми и кръвта, потекла от устната ми. Не посмях да се обърна, не знаех какво ме очаква там... предпочитах неизвестността пред това да разбера истината. Но Истината се появи пред мен. Огромна мъжка сянка се надвеси върху ми, а миг по- късно видях и краката на притежателя. Носеше кубинки, стари, но старателно поддържани та гоните не им личаха толкова. Бяха шити повторно, явно някога са се разлепвали или разшивали. Собственика им сигурно много държеше на тях и нямаше намерение да се разделят скоро. Панталона бе маскировъчен... най- вероятно взет от някой магазин за военни униформи, или пък еше откраднат. Но му беше по мярка и съм убедена, че му стоеше добре, обаче не погледнах. Истината се наведе, повдигна брадичката ми, придърпвайки я лекичко напред. Един чифт тъмни очи се впиха в моите. Толкова красиви, дълбоки, че беше чак приятно да потънеш в тях. Бяха топли, не гледаха укорително, а просто безизразно, ала все пак с нотка чувство към гледката, която бях окаяната аз.
Невидимите белези по лицето му говореха за всяка преживяна случка, но аз нямах право да ги разчитам. Устните му бяха леко разтворени, сякаш искаха да оформят дума, но не бе достатъчно обмислена. Имаше малки бръчици около очите, тръпчинки. Някога е бил щастлив, но днес Истината изглеждаше равнодушна и почти безизразна.
-Тук не остана никой, Антеа, ще те отведа.- гласа му, мек като кадифе, спокоен и изразяващ загриженост, пълна противоположност на липсата на чувства по вида му.- Знам, че това не е името ти, но аз те кръщавам  с ново, което да опорочават, а нека твоето истинско остане неомърсено и чисто.

Много се радвам, че си послушала съвета ми и си решила да популязираш историята на Саша. Опредено това остава една от най-хубавите истории, които съм намирала в нета и винаги й се наслаждавам, когато я чета, надявам се скоро да качиш и продълженията. Много красива скица към началото имаш.

Скиците към всички разкази са дело на моят Тайнственик <33.